Меланхолията в облаците е като пациент на смъртно легло - неподвижа, на парчета в цялата си цялост.
Изгнила и обляна в етерични масла, ухаещи на край.
Виталността на мозъка ми предвещава началото на вечна саможертва в името на забравата.
Забрава, която ме води до вратите на Медузата.
Красива и измамна. Жестока в своята жестокост и бясна в наказанията си.
Прозрачна и пареща, с пипала меки и остри.
Вибрацията в движенията й излъчва поток от енергии, биещи се една в друга.
Толкова протовиречиви, красиви и изгнили.
Разстилащи се навсякъде по подземното ми кълбо, пулсиращо като в клетка от страхове.
Медузата се свива и изпъва.
Със свиването си ме прегръща и тялото ми придобива смачкана форма.
Всичките ми кръвоносни съдове се стягат и кислорода в мен изчезва.
Сякаш поемам от нейната киселина и се задушавам в облак от несъществуваща красота.
Прозрачната й загриженост ме изтласква в ниво на стерилност.
Там, където всичко е тихо и просторно.
Цветята са повехнали отдавна, защото някой винаги забравя да ги полива, след като ми ги подари.
Стеблата им от зелени преминават в блурнато кафяво.
И ароматът на пролет отдавна е изветрял.
Има само трансформация от смърт.
Цветята ги няма.
А градините отдавна.....
Медузата ме изтласква навън в пространство на космичност.
Където няма кислород, отново.
Където безпредметно и безполово се съвокуплявам с нищото, изолирано, също както медузата ме изолира от прозрачната си и невидима пелена.
Тялото ми конвулсира и колабира многократно.
И винаги все така пластично.
В мрака на чуждите страхове, изгубих своята свобода и своята пъстрота.
Черното се превърна в цвят на ума, душата, тялото и любовта ми.
Обсебващото нищо се превърна във всичко, което мога да имам.
И защо трябва да имам?
Една нужда, непозволима и невъобразима.
Една утопия за времето, което дори е извън правилника за самосъхранение.
Една фалшива реалност, драпаща нагоре и нагоре, към непобедимото НИЩО.
Една изопачена милиони пъти видимост.
Превърната в невидимост.
Един разказ без тема.
Без смисъл.
Без НИЩО.
Медузата ме остави на произвола.
Думите ми изчезнаха.
Изчезнах и аз.
Защото аз съм само думи.
И нищо повече.
Нищо.
Медузата ме прибра при себе си.
Отвори се и ми показа вратата.
Влязох в нея.
Тя се сви. И аз се свих.
Бях в ъгъла на нейните стени.
Беше ме съблякла и дори ми беше причинила малко белези.
Белези, които...защо толкова смисъл и картина придобиваха за мен...
?!
Винаги така дълбоко изживяни, винаги така незабравимо незабравими..
Винаги така сложни и тежки.
Тежащи и червени.
Кървави и посинени понякога.
Все така помрачени, като тайфуново небе.
Винаги някак....поучителни.
Някои от нас....виждат рая, тук на земята.
Понякога..ми се иска, през горчиви сълзи...и аз да го видя.
Но понякога, най-често е невъзможно.
Понякога, много често летаргията ме сполетява много преди да съм подготвена за нея.
И за всичките дарове, които ми носи.
Коледа за нещастията при мен е всеки ден.
От извествно време.
Но понякога....много често....гледам в небето и наблюдавам една звезда.
Която свети сякаш милиони пъти повече от слънцето.
Малка е, но е една и ярка.
Винаги ме следва.
Понякога, много често в тъмна нощ излизам,за да скитам сама.
Понякога много често, аз я гледам, тя ме гледа.
И говорим.
Макар и да мълчим.
Тя е с мен. И в мен.
Понякога....много често....аз й казвам:
":)
Обичам те, дори незнаейки коя си.
Ти си красива и единствена.
Не бих могла да те заменя, ти бдиш над мен и ме следваш нощ и ден.
Ти владееш мислите и състоянията ми.
Харесва ми, че ме следваш.
По-лоялна си дори от собствената ми сянка.
И сякаш като че ли знаеш, имам нужда от теб, от искрите ти и огъня ти.
Имам нужда да си тук, да ме прегръщаш и да плачеш с мен.
Да се смееш и да се усмихваш с мен.
Имам нужда да знам, че аз съм твоя земен заряд.
И аз знам.
Защото ти светиш всяка вечер, светиш за мен.
Но....имам нужда да светиш и в ден.
В моя ден.
Имам нужда да те виждам, почти всеки ден.
Имам нужда да си тук, до мен.
Около мен.
Да знам, че дишаш с мен.
А ако не ти достига въздух, аз ще ти дам от моя.
Никога няма да те оставя.
Ще те пазя близо до тялото си и дълбоко в сърцето си.
И ако е малък този космос за теб, ще създам нов, за да светиш безспирно.
Ако тези облаци са твърде студени за теб, ще изгоря всичко и ще направя кълбо от многопластова топлина, за да можеш да вирееш вечно.
И ако все някога решиш да засветиш над нечий друг небосклон, различен от моя-ще имаш винаги мен.
Дори да заминеш далеч.
Аз ще съм тук.
И ще нося всяка частица от теб, навсякъде с мен.
Ще запазя мястото ти в моето небе и ще го маркирам, така че никоя друга звезда да не може да го завладее.
Знам го. Защото ти си една.
Знаеш ми адреса-аз съм навсякъде.
Само.....ме намери.
:)"
Но....медузата много лесно ме докопва.
Докопва мислите ми.
Следва ме като обсебен и ревностен любовник.
Ям и парещите шамари нон-стоп.
За закуска, обяд и вечеря.
Понякога, много често посред нощ.
Медузата е коварна и гадна.
Мразя я.
Ако можех бих й отсякла сърцето.
НО ТЯ НЯМА ТАКОВА.
Когато ме прегърне в тялото си плувам, опитвам да го открия.
Винаги съм мила с нея, винаги я моля.
Моля я.....ако не да ме пусне...то поне да ми даде пауза...за да си поема капчица вуздух...измежду изтезаванията й, паращите й камшици, пипалата....на нищото й.
Небето рисува тъмна мъгла в очите ми.
Небето рисува нощите ми, рисува ги забулени в едно ъгълче, от кеото ме е страх да погледна дори малката светлина, идваща от ключалката на вратата.
Сякаш ако се опитам да я видя...медузата ще ме повлече отново.
Ще заключи вратата ми, ще закрие прозорците ми и няма да мога да видя Звездата....
Тази малка светлина, от ключалката, нищожна и толкова безвредна.
Е моят път към мъченията.
Погледът ми винаги под прицела на Медузата изгубва иденстчността си, изгубва мен, изгубва и всеки един красив ден.
Мисълта за Звездата, само тя не е страшна.
Само тя живее в мен.
Само тя живее с мен.
И до мен.
Само тя е...Мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар