P.S before beginning-There is almost nothing esthetic here.TRUST ME,and I don't regret,,,
Do not see.
Do not hear.
Do not want.
Do not need.
Do not feel.
Do not even dare to dream.
Do not pray.
Do not keep.
Do not tell.
Do not tell ANYONE,ANYTIME,'bout me.
Do not show.
Do not show. Yourself.
Do not open.
And do not knock.
Do not wait.
Do not be late.
Do not live.
And Do not die.
Go and hurt.
Go and take.
Go and never give.
Go and pray.
Go and kill.
Go and never come back.
Go and leave.
Go and sleep.
Till you get what you need.
Why is the sky grey...again.
Why is the game not fair...again.
Why is the world against me...again.
Why is the air sticky as hell...again.
Why is this life like a knife...again.
Look what you did.
Look what I did.
Look what you need.
And look what I keep.
Look at this creep.
Look at it and breathe.
Do not ask me.
Do not want me.
Do not need me.
And do not keep me.
Do not love me.
Do not hate me.
Do not even think of me.
In this Nothingness I became my Queen Nothing.
I raise on my throne,full with flowers,blood and shiny never stars.
Walking asleep I look at You,deleted.
You never came.
And i never blame.
When the night is on,you can pass this on.
And please,just don't take me wrong.
In this Nothingness I gave up myself.
I give You my strenght.
And You shower me like my favourite winter rainy rain.
In this passingness I saw myself as a source of non-existing.
You cut me off,I pull you down.
I brake and shake.
While you are being so awake.
I miss my train.
Again.
And .
Again.
Tired from this yet so unknown pain...I decide to cut one of my vein.
And it bleeds.
And it bleeds.
And it bleaches.
Till I reach.
You.
My sweet Nothing of Nothingness.
My never coming Everything.
P.S I STILL DON'T CARE IF U CAN'T FIND ANYTHING ESTHETIC HERE,,,
Today....was a day.
Just one of my days.
Passing by me.
Nothing special in the specialness.
Everything was so special.
My eyes, tired from last night.
My lips, glossing with no sunlight.
My head, empty with everything.
And my body, stronger with heaviness.
Today...was just a day.
Just one of my days.
Passing by me, with its greyness itself.
Everything so slow.
On slow-motion, feathers from swan crossing fingers for my awakening.
From the dream.
Describing circles around my beasts.
And vanishing scars around my heart.
Dreaming dreams of nowhere.
Fluffy clouds walking down my lower street.
I am realizing my holy creep.
Today...was just a day.
And yesterday was just a night.
I felt asleep and woke up in the subway.
Dreaming dreams with open eyes.
I took the big street,crossed my fingers myself, crossed on red and never turned or looked back.
Just another funny portret of me.
And Venus is now free.
Можеш да ме поръчаш.
От каталога застаряващи момичета.
Поръчай си парче.
От мен.
Изяж го.
Изяж ме.
Не се страхувай.
Аз не съм скъпа.
Защото съм безценна.
Вкусът ми е черен.
И въпреки това съм вкусна.
Яла съм от себе си.
Понякога се самоизяждам.
Поръчай ме.
Сега е ноември.
Ако дочакаш до декември, може би...парчета няма да са ми останали.
Купи си парченце от мен.
Сега или никога.
Изяж ми контрастите.
А ако не успееш сега,ок!-Ще ти запазя за декември.
Тогава ще съм на разпродажба.
Парче по парче.
Buy one...get one free.
Buy me...get one more of me...for free.
Slices.
A:Can I have a slice of her pizza,pleeeease.'
B:0.00 $,please'
A:???
Мислех да си измия косата и с нея всички нечистотии по себе си.
Всички заседнали малки въшки, които се разхождаха из главата ми.
Исках просто да сваля дрехите и да се отдам на безмислие, безвремие и безрезервности, безпротивозачатие, бездиетие и безлюбовие.
Имах намерението наистина да вляза помърсена, каквато всъщност бях, и да изляза пречистена, реновирана и статична.
Влязох в банята.
Свалих си дрехите.
Пуснах си косата.
Не си изтрих грима.
Маската стоеше.
Пуснах водата.
Беше топла.
Усилих струята до вряла.
Избрах си нечетен брой градуси.
И затече.
Потече.
Струята се спускаше по мен като малки хлъзгащи се капки киселина.
Косата ми беше залепната за скалпа, сякаш бях от гипс.
Всяка мисъл сега се беше вцепенила.
В главата ми беше блок.
Тръгна към лицето ми.
Очите още държах отворени, за да усещам парещата истина.
Картинката пред мен беше опушена и задушена.
Задушени зеленчуци.
Пара.
Зеленчуци на пара.
Очите ми на пара.
Изяж ги!
Устните ми бяха отворени и големи.
Готови да се пукнат като балонче.
Киселината влизаше и излизаше от устата ми, преливаща като вана.
Целувките й бяха горещи.
Шията ми се изправи и изпъна .
Киселина се стичаше надолу.
Гърдите ми изтръпнаха.
Коремът ми се сви като стафида.
Бедрата ми се лутаха наляво-надясно.
Ходилата ми танцуваха неспокойно.
Беше малка, бяла баня.
И нещо умря в този час там, в тази бяла баня.
Една нужна смърт на мисли, желания, пориви и знаци.
Киселината уби въшките, лазещи по главата ми.
Разтърках косата си, беше влажна и малка.
Стиснах я в малко кокче, пристегнах жестоко с ластика и изтрих парата от огледалото.
Погледнах се.
Погнеднах я.
....................
Нищо.
Водата все още беше киселинна и вряла.
Цялото ми тяло трептеше от червенина.
Спрях водата.
Подхлъзнах се и паднах.
Ожулих си ръцете, колената.
Огледалото се запоти.
Станах и отново изтрих парата от него.
Погледнах се.
Погледнах я.
.............................
Нищо.
Пуснах водата.
Студ и лед.
Пуснах си косата и си изправих бедрата.
Ледът вцепени всяка мисъл в мен.
Всеки импулс замръзна.
Сложих органите си във фризера с ненужни желания и започнх да се въртя в кръг около собствената си ос.
Подхлъзнах се, охлузих се жестоко, но водата не спираше да леденее.
Без милост.
Станах.
Спрях водата.
Отворих тоалетната чиния и си наврях главата вътре, дълбоко-дълбоко.
Дишах. Дишах. Дишах. Дишах.
Не помня как дишах.
Виках.
Съдрах се от викане.
Сбръчках се.
Правих грозни гримаси.
ВИКАХ
ВИКАХ
ВИКАХ
Въртях си главата и изпусках огън.
Налягането гълташе мръсотията от всяка затворена пора по лицето ми.
Сега всяка затворена пора беше отворена.
За миг чух тишината...викайки в шумотевицата от балони.
Почувствах утеха....там, завряна с глава в тоалетната чиния.
Постоях секунди с отворени очи.
Изправих се, от косата ми капеше лед.
Понечих да пусна водата.
Нямаше такава.
Беше спряла.
Помъчих се да отключа вратата- не успях.
Потърсих хавлия- не открих.
Опитах да отворя прозореца- не успях.
Банята беше малка.
И бяла.
Аз бяха гола.
Сама.
С противоречиви мисли.
Променлива телесна температура и мечти.
Имаше предостатъчно време докато някой се върне, опита да отключи и ме намери, лежаща на пода.
Там.
Имаше предостатъчно време за размисъл.
Цяяяяяяла вечност.
Косата ми беше мокра.
Премокра.
Малките въшки бяха изчезнали.
Дори и тях не успях да открия.
Преглеждайки старите си публикации срещам истината, че помъдрявнето се случва ВСЕКИ ДЕН.
Навярно крайната ми самокитичност се обажда.
Имах огромното желание да опиша начина, по който напоследък усещам, че се чувствам, но уви.
Оказа се, че натисках нещо и изтрих целия текст..
Признавам, че на пръв прочит звучеше доста смело и помъдряло.
И не само на пръв.
И на втори.
И на трети.
Та понеже сега нямам нужното линейно време да се повтарям, описвайки действията и случките за последните 7-8 месеца, само ще подшушна, че умирах и се раждах ПРЕКАЛЕНО МНОГО.
Линейното време не ми стигаше да бъда себе си, и намирах друго време, някъде в безвремието.
Стрелките ми бясно препускха от дясно наляво, сякаш агент Смит е по петите ми.
И умишлено той.
В това изпоматричено време всички ние се объркваме по кой път да поемем, и кое хапче да глътнем.
Научих много за доброто и също толкова за злото.
Нучих ги да са с мен, в мен и извън мен.
Научих се и да чакам.
Да мълча и да стискам.
Толкова много научих за взимането и даването, че сега ме е срам да наблюдавам Света как се ограбва взаимно.
Цялото ми същество разбра, че не е важен пътят кой ще е или какъв ще е.
Важно е да има ПЪТ.
А самата спирала пречупва нас по модел на пътя, който ни е отреден.
И тази спирала е самата тя.
Нашата душа.
Отвъд всичко сакрално и прекомерно комерсиално.
Отвъд всичко, снищено в рамката на думите.
Отвъд триизмерното.
Нашата душа- потокът от мен, теб и нас.
Научих, че тя има жив образ, дишащо тяло, устни, очи, сърце.
Научих колко красива е тя, особено когато е сама.
Научих още колко по-красива е, когато е ТЯ.
Деликатно се впих в нея и започнах да се отделям от тялото си.
Почти безпристрастно.
Вече не разпознавам себе си в това тяло.
И цветът ми е друг.
И всичко това,излиза право от дебрите на МЕН.
Отива някъде.
Запътило се е.
Без битки, без сълзи.
Без повече смърт.
Само ако е споделена.
За вечност.
