Навярно крайната ми самокитичност се обажда.
Имах огромното желание да опиша начина, по който напоследък усещам, че се чувствам, но уви.
Оказа се, че натисках нещо и изтрих целия текст..
Признавам, че на пръв прочит звучеше доста смело и помъдряло.
И не само на пръв.
И на втори.
И на трети.
Та понеже сега нямам нужното линейно време да се повтарям, описвайки действията и случките за последните 7-8 месеца, само ще подшушна, че умирах и се раждах ПРЕКАЛЕНО МНОГО.
Линейното време не ми стигаше да бъда себе си, и намирах друго време, някъде в безвремието.
Стрелките ми бясно препускха от дясно наляво, сякаш агент Смит е по петите ми.
И умишлено той.
В това изпоматричено време всички ние се объркваме по кой път да поемем, и кое хапче да глътнем.
Научих много за доброто и също толкова за злото.
Нучих ги да са с мен, в мен и извън мен.
Научих се и да чакам.
Да мълча и да стискам.
Толкова много научих за взимането и даването, че сега ме е срам да наблюдавам Света как се ограбва взаимно.
Цялото ми същество разбра, че не е важен пътят кой ще е или какъв ще е.
Важно е да има ПЪТ.
А самата спирала пречупва нас по модел на пътя, който ни е отреден.
И тази спирала е самата тя.
Нашата душа.
Отвъд всичко сакрално и прекомерно комерсиално.
Отвъд всичко, снищено в рамката на думите.
Отвъд триизмерното.
Нашата душа- потокът от мен, теб и нас.
Научих, че тя има жив образ, дишащо тяло, устни, очи, сърце.
Научих колко красива е тя, особено когато е сама.
Научих още колко по-красива е, когато е ТЯ.
Деликатно се впих в нея и започнах да се отделям от тялото си.
Почти безпристрастно.
Вече не разпознавам себе си в това тяло.
И цветът ми е друг.
И всичко това,излиза право от дебрите на МЕН.
Отива някъде.
Запътило се е.
Без битки, без сълзи.
Без повече смърт.
Само ако е споделена.
За вечност.
Mon 17.49
Gabriell
Няма коментари:
Публикуване на коментар