Небето рисува тъжна дъга с убитите си сиви и черни цветове.
Меланхолията в облаците е като пациент на смъртно легло - неподвижа, на парчета в цялата си цялост.
Изгнила и обляна в етерични масла, ухаещи на край.
Виталността на мозъка ми предвещава началото на вечна саможертва в името на забравата.
Забрава, която ме води до вратите на Медузата.
Красива и измамна. Жестока в своята жестокост и бясна в наказанията си.
Прозрачна и пареща, с пипала меки и остри.
Вибрацията в движенията й излъчва поток от енергии, биещи се една в друга.
Толкова протовиречиви, красиви и изгнили.
Разстилащи се навсякъде по подземното ми кълбо, пулсиращо като в клетка от страхове.
Медузата се свива и изпъва.
Със свиването си ме прегръща и тялото ми придобива смачкана форма.
Всичките ми кръвоносни съдове се стягат и кислорода в мен изчезва.
Сякаш поемам от нейната киселина и се задушавам в облак от несъществуваща красота.
Прозрачната й загриженост ме изтласква в ниво на стерилност.
Там, където всичко е тихо и просторно.
Цветята са повехнали отдавна, защото някой винаги забравя да ги полива, след като ми ги подари.
Стеблата им от зелени преминават в блурнато кафяво.
И ароматът на пролет отдавна е изветрял.
Има само трансформация от смърт.
Цветята ги няма.
А градините отдавна.....
Медузата ме изтласква навън в пространство на космичност.
Където няма кислород, отново.
Където безпредметно и безполово се съвокуплявам с нищото, изолирано, също както медузата ме изолира от прозрачната си и невидима пелена.
Тялото ми конвулсира и колабира многократно.
И винаги все така пластично.
В мрака на чуждите страхове, изгубих своята свобода и своята пъстрота.
Черното се превърна в цвят на ума, душата, тялото и любовта ми.
Обсебващото нищо се превърна във всичко, което мога да имам.
И защо трябва да имам?
Една нужда, непозволима и невъобразима.
Една утопия за времето, което дори е извън правилника за самосъхранение.
Една фалшива реалност, драпаща нагоре и нагоре, към непобедимото НИЩО.
Една изопачена милиони пъти видимост.
Превърната в невидимост.
Един разказ без тема.
Без смисъл.
Без НИЩО.
Медузата ме остави на произвола.
Думите ми изчезнаха.
Изчезнах и аз.
Защото аз съм само думи.
И нищо повече.
Нищо.
Медузата ме прибра при себе си.
Отвори се и ми показа вратата.
Влязох в нея.
Тя се сви. И аз се свих.
Бях в ъгъла на нейните стени.
Беше ме съблякла и дори ми беше причинила малко белези.
Белези, които...защо толкова смисъл и картина придобиваха за мен...
?!
Винаги така дълбоко изживяни, винаги така незабравимо незабравими..
Винаги така сложни и тежки.
Тежащи и червени.
Кървави и посинени понякога.
Все така помрачени, като тайфуново небе.
Винаги някак....поучителни.
Някои от нас....виждат рая, тук на земята.
Понякога..ми се иска, през горчиви сълзи...и аз да го видя.
Но понякога, най-често е невъзможно.
Понякога, много често летаргията ме сполетява много преди да съм подготвена за нея.
И за всичките дарове, които ми носи.
Коледа за нещастията при мен е всеки ден.
От извествно време.
Но понякога....много често....гледам в небето и наблюдавам една звезда.
Която свети сякаш милиони пъти повече от слънцето.
Малка е, но е една и ярка.
Винаги ме следва.
Понякога, много често в тъмна нощ излизам,за да скитам сама.
Понякога много често, аз я гледам, тя ме гледа.
И говорим.
Макар и да мълчим.
Тя е с мен. И в мен.
Понякога....много често....аз й казвам:
":)
Обичам те, дори незнаейки коя си.
Ти си красива и единствена.
Не бих могла да те заменя, ти бдиш над мен и ме следваш нощ и ден.
Ти владееш мислите и състоянията ми.
Харесва ми, че ме следваш.
По-лоялна си дори от собствената ми сянка.
И сякаш като че ли знаеш, имам нужда от теб, от искрите ти и огъня ти.
Имам нужда да си тук, да ме прегръщаш и да плачеш с мен.
Да се смееш и да се усмихваш с мен.
Имам нужда да знам, че аз съм твоя земен заряд.
И аз знам.
Защото ти светиш всяка вечер, светиш за мен.
Но....имам нужда да светиш и в ден.
В моя ден.
Имам нужда да те виждам, почти всеки ден.
Имам нужда да си тук, до мен.
Около мен.
Да знам, че дишаш с мен.
А ако не ти достига въздух, аз ще ти дам от моя.
Никога няма да те оставя.
Ще те пазя близо до тялото си и дълбоко в сърцето си.
И ако е малък този космос за теб, ще създам нов, за да светиш безспирно.
Ако тези облаци са твърде студени за теб, ще изгоря всичко и ще направя кълбо от многопластова топлина, за да можеш да вирееш вечно.
И ако все някога решиш да засветиш над нечий друг небосклон, различен от моя-ще имаш винаги мен.
Дори да заминеш далеч.
Аз ще съм тук.
И ще нося всяка частица от теб, навсякъде с мен.
Ще запазя мястото ти в моето небе и ще го маркирам, така че никоя друга звезда да не може да го завладее.
Знам го. Защото ти си една.
Знаеш ми адреса-аз съм навсякъде.
Само.....ме намери.
:)"
Но....медузата много лесно ме докопва.
Докопва мислите ми.
Следва ме като обсебен и ревностен любовник.
Ям и парещите шамари нон-стоп.
За закуска, обяд и вечеря.
Понякога, много често посред нощ.
Медузата е коварна и гадна.
Мразя я.
Ако можех бих й отсякла сърцето.
НО ТЯ НЯМА ТАКОВА.
Когато ме прегърне в тялото си плувам, опитвам да го открия.
Винаги съм мила с нея, винаги я моля.
Моля я.....ако не да ме пусне...то поне да ми даде пауза...за да си поема капчица вуздух...измежду изтезаванията й, паращите й камшици, пипалата....на нищото й.
Небето рисува тъмна мъгла в очите ми.
Небето рисува нощите ми, рисува ги забулени в едно ъгълче, от кеото ме е страх да погледна дори малката светлина, идваща от ключалката на вратата.
Сякаш ако се опитам да я видя...медузата ще ме повлече отново.
Ще заключи вратата ми, ще закрие прозорците ми и няма да мога да видя Звездата....
Тази малка светлина, от ключалката, нищожна и толкова безвредна.
Е моят път към мъченията.
Погледът ми винаги под прицела на Медузата изгубва иденстчността си, изгубва мен, изгубва и всеки един красив ден.
Мисълта за Звездата, само тя не е страшна.
Само тя живее в мен.
Само тя живее с мен.
И до мен.
Само тя е...Мен.
P.S before beginning-There is almost nothing esthetic here.TRUST ME,and I don't regret,,,
Do not see.
Do not hear.
Do not want.
Do not need.
Do not feel.
Do not even dare to dream.
Do not pray.
Do not keep.
Do not tell.
Do not tell ANYONE,ANYTIME,'bout me.
Do not show.
Do not show. Yourself.
Do not open.
And do not knock.
Do not wait.
Do not be late.
Do not live.
And Do not die.
Go and hurt.
Go and take.
Go and never give.
Go and pray.
Go and kill.
Go and never come back.
Go and leave.
Go and sleep.
Till you get what you need.
Why is the sky grey...again.
Why is the game not fair...again.
Why is the world against me...again.
Why is the air sticky as hell...again.
Why is this life like a knife...again.
Look what you did.
Look what I did.
Look what you need.
And look what I keep.
Look at this creep.
Look at it and breathe.
Do not ask me.
Do not want me.
Do not need me.
And do not keep me.
Do not love me.
Do not hate me.
Do not even think of me.
In this Nothingness I became my Queen Nothing.
I raise on my throne,full with flowers,blood and shiny never stars.
Walking asleep I look at You,deleted.
You never came.
And i never blame.
When the night is on,you can pass this on.
And please,just don't take me wrong.
In this Nothingness I gave up myself.
I give You my strenght.
And You shower me like my favourite winter rainy rain.
In this passingness I saw myself as a source of non-existing.
You cut me off,I pull you down.
I brake and shake.
While you are being so awake.
I miss my train.
Again.
And .
Again.
Tired from this yet so unknown pain...I decide to cut one of my vein.
And it bleeds.
And it bleeds.
And it bleaches.
Till I reach.
You.
My sweet Nothing of Nothingness.
My never coming Everything.
P.S I STILL DON'T CARE IF U CAN'T FIND ANYTHING ESTHETIC HERE,,,
Today....was a day.
Just one of my days.
Passing by me.
Nothing special in the specialness.
Everything was so special.
My eyes, tired from last night.
My lips, glossing with no sunlight.
My head, empty with everything.
And my body, stronger with heaviness.
Today...was just a day.
Just one of my days.
Passing by me, with its greyness itself.
Everything so slow.
On slow-motion, feathers from swan crossing fingers for my awakening.
From the dream.
Describing circles around my beasts.
And vanishing scars around my heart.
Dreaming dreams of nowhere.
Fluffy clouds walking down my lower street.
I am realizing my holy creep.
Today...was just a day.
And yesterday was just a night.
I felt asleep and woke up in the subway.
Dreaming dreams with open eyes.
I took the big street,crossed my fingers myself, crossed on red and never turned or looked back.
Just another funny portret of me.
And Venus is now free.
Можеш да ме поръчаш.
От каталога застаряващи момичета.
Поръчай си парче.
От мен.
Изяж го.
Изяж ме.
Не се страхувай.
Аз не съм скъпа.
Защото съм безценна.
Вкусът ми е черен.
И въпреки това съм вкусна.
Яла съм от себе си.
Понякога се самоизяждам.
Поръчай ме.
Сега е ноември.
Ако дочакаш до декември, може би...парчета няма да са ми останали.
Купи си парченце от мен.
Сега или никога.
Изяж ми контрастите.
А ако не успееш сега,ок!-Ще ти запазя за декември.
Тогава ще съм на разпродажба.
Парче по парче.
Buy one...get one free.
Buy me...get one more of me...for free.
Slices.
A:Can I have a slice of her pizza,pleeeease.'
B:0.00 $,please'
A:???
Мислех да си измия косата и с нея всички нечистотии по себе си.
Всички заседнали малки въшки, които се разхождаха из главата ми.
Исках просто да сваля дрехите и да се отдам на безмислие, безвремие и безрезервности, безпротивозачатие, бездиетие и безлюбовие.
Имах намерението наистина да вляза помърсена, каквато всъщност бях, и да изляза пречистена, реновирана и статична.
Влязох в банята.
Свалих си дрехите.
Пуснах си косата.
Не си изтрих грима.
Маската стоеше.
Пуснах водата.
Беше топла.
Усилих струята до вряла.
Избрах си нечетен брой градуси.
И затече.
Потече.
Струята се спускаше по мен като малки хлъзгащи се капки киселина.
Косата ми беше залепната за скалпа, сякаш бях от гипс.
Всяка мисъл сега се беше вцепенила.
В главата ми беше блок.
Тръгна към лицето ми.
Очите още държах отворени, за да усещам парещата истина.
Картинката пред мен беше опушена и задушена.
Задушени зеленчуци.
Пара.
Зеленчуци на пара.
Очите ми на пара.
Изяж ги!
Устните ми бяха отворени и големи.
Готови да се пукнат като балонче.
Киселината влизаше и излизаше от устата ми, преливаща като вана.
Целувките й бяха горещи.
Шията ми се изправи и изпъна .
Киселина се стичаше надолу.
Гърдите ми изтръпнаха.
Коремът ми се сви като стафида.
Бедрата ми се лутаха наляво-надясно.
Ходилата ми танцуваха неспокойно.
Беше малка, бяла баня.
И нещо умря в този час там, в тази бяла баня.
Една нужна смърт на мисли, желания, пориви и знаци.
Киселината уби въшките, лазещи по главата ми.
Разтърках косата си, беше влажна и малка.
Стиснах я в малко кокче, пристегнах жестоко с ластика и изтрих парата от огледалото.
Погледнах се.
Погнеднах я.
....................
Нищо.
Водата все още беше киселинна и вряла.
Цялото ми тяло трептеше от червенина.
Спрях водата.
Подхлъзнах се и паднах.
Ожулих си ръцете, колената.
Огледалото се запоти.
Станах и отново изтрих парата от него.
Погледнах се.
Погледнах я.
.............................
Нищо.
Пуснах водата.
Студ и лед.
Пуснах си косата и си изправих бедрата.
Ледът вцепени всяка мисъл в мен.
Всеки импулс замръзна.
Сложих органите си във фризера с ненужни желания и започнх да се въртя в кръг около собствената си ос.
Подхлъзнах се, охлузих се жестоко, но водата не спираше да леденее.
Без милост.
Станах.
Спрях водата.
Отворих тоалетната чиния и си наврях главата вътре, дълбоко-дълбоко.
Дишах. Дишах. Дишах. Дишах.
Не помня как дишах.
Виках.
Съдрах се от викане.
Сбръчках се.
Правих грозни гримаси.
ВИКАХ
ВИКАХ
ВИКАХ
Въртях си главата и изпусках огън.
Налягането гълташе мръсотията от всяка затворена пора по лицето ми.
Сега всяка затворена пора беше отворена.
За миг чух тишината...викайки в шумотевицата от балони.
Почувствах утеха....там, завряна с глава в тоалетната чиния.
Постоях секунди с отворени очи.
Изправих се, от косата ми капеше лед.
Понечих да пусна водата.
Нямаше такава.
Беше спряла.
Помъчих се да отключа вратата- не успях.
Потърсих хавлия- не открих.
Опитах да отворя прозореца- не успях.
Банята беше малка.
И бяла.
Аз бяха гола.
Сама.
С противоречиви мисли.
Променлива телесна температура и мечти.
Имаше предостатъчно време докато някой се върне, опита да отключи и ме намери, лежаща на пода.
Там.
Имаше предостатъчно време за размисъл.
Цяяяяяяла вечност.
Косата ми беше мокра.
Премокра.
Малките въшки бяха изчезнали.
Дори и тях не успях да открия.
Преглеждайки старите си публикации срещам истината, че помъдрявнето се случва ВСЕКИ ДЕН.
Навярно крайната ми самокитичност се обажда.
Имах огромното желание да опиша начина, по който напоследък усещам, че се чувствам, но уви.
Оказа се, че натисках нещо и изтрих целия текст..
Признавам, че на пръв прочит звучеше доста смело и помъдряло.
И не само на пръв.
И на втори.
И на трети.
Та понеже сега нямам нужното линейно време да се повтарям, описвайки действията и случките за последните 7-8 месеца, само ще подшушна, че умирах и се раждах ПРЕКАЛЕНО МНОГО.
Линейното време не ми стигаше да бъда себе си, и намирах друго време, някъде в безвремието.
Стрелките ми бясно препускха от дясно наляво, сякаш агент Смит е по петите ми.
И умишлено той.
В това изпоматричено време всички ние се объркваме по кой път да поемем, и кое хапче да глътнем.
Научих много за доброто и също толкова за злото.
Нучих ги да са с мен, в мен и извън мен.
Научих се и да чакам.
Да мълча и да стискам.
Толкова много научих за взимането и даването, че сега ме е срам да наблюдавам Света как се ограбва взаимно.
Цялото ми същество разбра, че не е важен пътят кой ще е или какъв ще е.
Важно е да има ПЪТ.
А самата спирала пречупва нас по модел на пътя, който ни е отреден.
И тази спирала е самата тя.
Нашата душа.
Отвъд всичко сакрално и прекомерно комерсиално.
Отвъд всичко, снищено в рамката на думите.
Отвъд триизмерното.
Нашата душа- потокът от мен, теб и нас.
Научих, че тя има жив образ, дишащо тяло, устни, очи, сърце.
Научих колко красива е тя, особено когато е сама.
Научих още колко по-красива е, когато е ТЯ.
Деликатно се впих в нея и започнах да се отделям от тялото си.
Почти безпристрастно.
Вече не разпознавам себе си в това тяло.
И цветът ми е друг.
И всичко това,излиза право от дебрите на МЕН.
Отива някъде.
Запътило се е.
Без битки, без сълзи.
Без повече смърт.
Само ако е споделена.
За вечност.
Последните няколко дни опознавам себе си.
Стигнах до извод, че не да мога да живея без 2-3 дни в седмицата, в които да правя само ART.
Защото ART e дори брането на охлюви, броенето на мушичките по тревистата поляна, приготвянето на охлюви, полу-подпалването на къщата, многочасовото драскане на фантастични вселенски спасителки върху бял скицник с маркери и флумастерчета, слушането на музика или дори блеенето в огледалото.
Охлюви, охлюви, охлюви.
Чувствам се охлю-убийца, припомняйки си как ги лашкам в тенджерата с вряща вода...
Признавам, докато приготвях част от тях очаквах в кухнята да влезе зоо-полиция и да ме закопчее за някое дръвче, да си паса трева. И така докато някой (тръгнал на лов за Габриели) не реши да ме "набере", да ме сложи в една "торба" , старателно да ме измие под ледената струя и да ме напъха гола-голеничка в тенджерата с вряла вода. После да си ме сготви с подправки, да си ме хапне и да ме изачка.
ИУ!
.................................................................
Освен,че обрахме охлювите от близката поляна до прекрасното езеро .. на всичко отгоре почти подпалихме къщата, опушихме кухнята за близо 2 месеца, и изхвърлихме вече въгленовите слузести създания в кофата.
Нищо де, имаме запас за 2 месеца, така или иначе, а "фермата" е на 3-4 преки оттук.
ХА-ХА-ХА
Anyway! Тhey are so deli! U better try that!
Напомнят ми за мидите от мидената ферма на Калиакра и Каварна...
Бих мълчала много тук. Който е ходил - ЗНАЕ!
Който не е ходил - да ходи, че да знае!
С тях се сещам за горещото лято, което ме гони до зори в мелодичен ритъм от роботи, летящи чинии, непознати галактики, падащи звезди, луни, вълни, цигулки , пианo, минава през контрабас, поема по баира отново с бор-машината и спира на ъгъла да си почине с песента на сутрешните чайки. После тотално замира и наподобява вода.
.......................................................................................................
Уикендът ми започва прекрасно - 03.54am, будна, надраскала съм 5 листа от скицника с лица на жени, воини, спасителки и вестителки.
Отново.
Свеждам ролята на жената до минимум, защото вече взима да ми писва колко райско-безгрешни сме.
Усещам, че почти не съм слагала нищо в устата си днес и въпреки времето, което прекарах в драскане, и оцветяване на женски фигури, не усещам глад.
Просто защото изкуството засища - сякаш съм изяла цяла пица от семейното меню.
Дори моето да не се вписва в традиционните рамки за изкуство, то е лично.
Всъщност дори грешките можем да наречем "артистични".
Всяко действие, дори противодействие, родено от Теб, от Мен, е вид изкуство.
Ние сме деца на Твореца.
Ние сме Неговото Творчество.
Затова генетично сме унаследили нюха за естетически-красивото и грозното.
Защото грозното също може да се разгледа през красива призма.
Може дори да се пречупи през такава.
Почти нищо смислено нямам да кажа чрез този постинг.
По-скоро ще те посъветвам да отприщиш първичността у себе си и да заключиш предразсъдъците си в килера на незнанието и непонятността, защото въпреки тъмното небе над главата ми - усешам, че ти усещаш, че пролетта идва.
Любимият ми сезон EVER.
А с идването й навярно и при теб ще дойде нещо ново.
Трудно ми е да се съсредоточа върху снимките, които би трябвало да кача към статията.
Може би защото тестото от пицата достигна до мозъка ми, а клетките ми са твърде изморени, въпреки предстоящата пролетна утрин....
Може би всичко е тишина.
1.The Grass and The Me. Pure блеене . Изкуство. Art
2. Зелената полянка, на която зоо-полицията щеше да ме заклещи. Е ... Ми не е зле полянката, какво й има ?! Art
3.Ври и кипи. Горещо им е. Аз и Мо ги убихме. Ето така щях да завра и аз, ако някой ме беше "набрал" в полянката и после старателно сварил. Нях .... -Е, какво им е? -Е, горещо им е! Art
4. Ох, да, много са вкусни . Just take a look ! Art.
5. Тука пък станаха още по-вкусни, същите си бяха, но .. Art
6.She1
7. She2
8. She 3
9. She 4
10. She 5
Та... В крайна сметка какво подяволите общо имат жените ми с охлювите ?!
Може би ...... Всички те живеят в мен по един или друг начин, в различни форми и на различни места в самата ми плътна, и безплътна повърхност.
А може би не просто на повърхността, а в дълбочина.
Така, както охлювите оставят своята слуз върху листото - в дълбочина.
11. Ето го и него - Края .
Вижда се, изпълнен със слузести мисли, повърхностни, изкуствени и оставящи след себе си следи.
Аз го сътворих. Понеже свърших. За днес. А в секса свършването е от голямо значение.
Та, да свършвам и с тоя пост, а .
Ами ето, свърших!
Чудя се как свършват охлювите...........................................................
